- Мисля, че Олимпийските игри са като една война. Война на спортистите и не зная, просто ние всички се гледаме по различен начин. Всеки с цялото си съзнание е настроен да победи другите на всяка цена.

Най-топлият ми спомен беше, че всъщност аз отидох на Олимпиада не защото бях спечелила квота, а защото едно от момичетата, което участва в квалификациите се отказа да участва и така изпратиха мен. Това, което си спомням е, че видях абсолютно всичките звезди на живо на Олимпиадата и непрекъснато се радвах така, както никога до тогава, бях радостна от факта, че ги виждам и почти от всички успях да си взема автограф. Ето това си спомням, а в същото време застанах до най-добрите състезателки по шортрек и си спомням, че изключително много се страхувах.

При мен нещата са се получавали постепенно. Никога като малка не съм си представяла, че ще постигна тези постижения, които имам в момента. При мен апетитът идваше с яденето. Всяка малка победа ме тласкаше да си мисля за по-голяма и да се стремя към по-голяма и съответно, когато я изпълнех започвах още повече да вярвам в себе си и да си поставям все по-големи и големи цели.

Всъщност, когато започнах своята кариера аз бях абсолютен аутсайдер на първото ми световно първенство, на което взех участие аз бях последна, така че никога не съм си представяла, че ще стигна до тук.

- Годините, в които Жени Раданова се чувства аутсайдер бързо остават зад гърба й. Тя натрупва опит и постоянните й тренировки започват да дават плодове.

- 1998-ма година започна за мен с една тежка болест, която претърпях и си мислех, че едва ли ще постигна нещо сериозно на Олимпиадата, разбира се бях доволна че се класирах, но не вярвах, че ще имам някакви сериозни постижения. А именно там аз разбрах, че мога да бъда една от най-добрите, тъй като взех доста призови места и точно в този момент разбрах, че ще се боря да постигна нещо много по-сериозно. Спомням си, че бях добре подготвена и хората около мен ми казваха, че мога да спечеля и медал, а когато слушах тези думи направо се разтрепервах от притеснение и страх и наистина първия си бронзов медал, който спечелих ме направи истински щастлива. Аз имам чувството, че бях по-щастлива дори от Олимпийската шампионка от Корея. Това е едно невероятно усещане, още си го спомням, което ми даде нови сили да стигна до среброто на 500 м няколко дни по-късно. Два медала бяха за мен, нещо което никога не си бях представяла, че ще постигна , колкото и да съм имала своите мечти.

- След третата Зимна Олимпиада за Жени и спечелените от нея два медала като чели идва едно насищане. Тя решава да участва на летни игри в Атина, в колоезденето на писта.

- Аз наистина се бях наситила на моя спорт шортрека, а пък в същото време пред мен стоеше едно голямо предизвикателство, да мога да спечеля квота за Лятна олимпиада, в случая на колоездене на писта. Тъй като аз мога да се определя като човек на големите предизвикателства, реших че и този път ще се опитам. За мое голямо щастие успях да спечеля квота за лятната Олимпиада в Атина и да участвам на нея. Едно преживяване, което за мен е незабравимо.

В Торино аз бях с ясното съзнание, че имам силите да спечеля най-малкото медал, тъй като аз винаги съм искала да участвам и на следващата олимпиада, в случая Торино. Мисля, че в Торино бях изключително добре подготвена и затова си спомням, че бях много напрегната, когато заставах на стартовете краката ми трепереха. Въпреки опита си, на стартовата линия краката ми така трепереха, че не можех да ги контролирам и затова направих доста фала в началото. Имах чувството, че съм сама срещу най добрите, а в същото време знаех, че има много хора, които ме подкрепят. През тези 25-26 дни, в които протича Олимпиадата пулса ти не можеше да слезне под 150-160 удара, непрекъснато се събуждах, виждах определени ситуации от състезанията и едва когато свърших последния старт, успях да се успокоя.

- В Торино Евгения печели единствения ни за страната медал. Веднага след състезанието на 500м канадците подават жалба за среброто й. Протестът им обаче е напълно неоснователен и не е уважен.

- Аз разбрах това нещо един ден след това, когато вече ми връчиха медала официално. През целия ден цялото ръководство, олимпийския комитет, моите треньори, дори моето семейство са знаели какво става, но никой не ми каза, за да не се притеснявам. Веднага след състезанието е имало арбитраж, който е протелъл 4 часа, а и никой не ми каза за това нещо. След награждаването, когато слизахме покрай журналистите един канадски журналист ми зададе въпроса какво ще кажете за протеста, който е направен срещу вас и разбира се аз попитах какъв протест, аз не зная нищо по този въпрос. След като той ми разказа каква е ситуациата, дт=ържах медала в ръка и същевременно много се ядосах, тъй като аз не бях направила нищо, особено срещу канадските състезателки. Ние въобще не сме се докосвали и просто си помислих, че ако този медал ми бъде отнет ще бъде нечестно.

- И ако попитате Жени, кой й е най-ценния медал, може би ще се изненадате от отговора.

- Аз винаги ще си спомням моя първи медал. Той беше сребърен, когато го спечелих 3-4 месеца го носих в ученическата си чанта да го показвам на всички. От градско първенство го спечелих и още си го пазя. Той вече не изглежда много сребърен, доста стар е. Но аз мисля, че той ме насочи и върза към спорта.

- От 16 годишно момиче, отишло на Олимпиада за първи път като аутсайдер, Евгения Раданова става една от най-големите спортни звезди в света и като всички тях тя е гледана с уважение от детските очи и е преследвана за автографи.

- Честно казано аз го правя с голямо удоволствие, особено на малките деца, тъй като си спомням аз какви емоции имах, когато взимах автографи и когато виждам същото нещо в очите на тези деца, разбирам че съм постигнала нещо сериозно и се радвам, че и аз мога вече да дарявам щастие.